Всичко бе потънало в смрад и бе обрасло с подобия на растения. Цареше непрогледна тъмнина.

Там живееха хора и този начин на живот им се струваше естествен, тъй като не познаваха друг.

По-старите от тях разказваха:

– Някъде там далече има земя, озарена от светлина, която е по-ярка от звездите ….

Смелчаци тръгваха натам, но никой от тях не се връщаше.

Един ден небето започна да просветлява и един от заминалите да търсят неизвестната земя се появи. Той бе вдигнал високо ръка, а в нея държеше звезда, която излъчваше нежно сияние.

Героят отиде на централния площад и звездата озари всичко наоколо. Хората се зарадваха. Искаха да празнуват. Имаха нови усещания ….

Тогава за първи път се видяха едни други и се шокираха от вида си.

Те бяха грози. От тях се носеше зловонна воня.. Целите бяха покрити с язви и гнойни рани.

Започнаха да роптаят:

– Ако този не беше ни донесъл тази звезда, всичко щеше да е спокойно както преди.

– Нямаше да знаем как изглеждаме….

Огромна тълпата заплашително и с трясък тръгна към площада. Заобиколиха смелчагата и протегнаха мръсните си ръце към звездата…

Тя падна в мръсотията и угасна. А с нея бе стъпкан и този, който я държеше.

Звездата гореше, докато черпеше сила и мощ от мъжа, който я донесе. И когато героят бе смачкан и унищожен, всичко свърши.

Настана мрак. Случилото се започна да се забравя. Хората не забелязваха до каква степен се бяха обезобразили, но така им харесваше. И бяха щастливи по свой си начин…..

След задухата последва ужасяваща буря. Изви се страхотна стихия. Светкавици раздираха потъмнялото небе, а гръмотевици разтърсваха земята.

Мая бе едва шест годишна. Тя бе седнала на пода, а в очите ѝ се четеше възторг.

Майка ѝ я прегърна и седна до нея. Двете продължиха да наблюдават ослепителното зрелище през прозореца.

– Ау, – възкликна Мая, – Бог е толкова голям!

Майка ѝ се чувстваше по същия начин. Двете се възприемаха като много малки в присъствието на могъщия и силен Бог.

Всичко тътнеше около тях. Светкавиците неуморно просветваха. Стихията бе готова да разруши онова, което ѝ се препречеше на пътя.

Двете легнаха на пода без страх и притеснение.

– Бог, който е създал света, е достатъчно голям и обичащ, за да се грижи за нас, – отбеляза майката.

Мая запя. Майка ѝ се присъедини към нея. Двете прославяха Бога за неговата сила и величие.

– Като си помисля, – засмя се Мая, – колко пъти съм опитвала да Го побера в моите представа. Все едно да Го поставя в малка кутия.

– Смятаме, че сме големи, но можем ли да контролираме мълнията или да се справяме със всяка житейска трудност? – плесна с ръце майката.

Това не бе въпрос, а потвърждение на това, което и двете чувстваха и осъзнаваха по-ясно.

Денис имаше прекрасен баща. За него татко му бе непобедимият супер герой. Такъв родител рядко се среща.

Баща му го научи да кара зимни кънки. Той бе много търпелив и грижовен с малчугана.

Другите татковци понякога се сбиваха, но неговия никога. Четеше му приказки и му пееше песни за лека нощ.

Ако Денис се изпуснеше в гащите, баща му не се караше.

Веднъж малкото момче ритна топката така, че счупи прозореца на съседа, но неговия татко не се разкрещя, както правеха всички останали.

За малчугана баща му бе:

– Истински мъж.

За сръчността му и умението да се разбира с хората, хвалеха баща му, а Денис приемаше одобрението така все едно бе отправено към него.

Докато беше малък бащински бе поучаван:

– Можеш да станеш, какъвто искаш, само не обратен.

Денис порасна, а наставленията продължаваха:

– Хомосексуализма е оръжие за масово унищожаване. Той не е естествен. Ако всички станеха такива, човечеството бързо ще изчезне.

Когато по телевизията даваха репортажи за гей парадите бащата на Денис клатеше загрижено глава:

– Това не е нова сексуална ориентация, а мода. Били малцинство, глупости. Ами на тези паради малко ли са тези, които излизат?

Денис бе вече младеж. Той дружеше с Ганчо още от малък.

Една вечер Денис минаваше през парка и чу тих шепот и …… въздишки. Любопитството му надделя и той надникна зад храстите.

Денис се отдръпна като попарен. Неговият най-добър приятел се целуваше с Цецо от другата махала.

Отвратен, той си тръгна. Срамуваше се заради приятеля си. Беше разочарован.

– И да не ми каже, – възмущаваше се Денис.- Сигурно защото е чул какво казва баща ми за такива ….

Болката бе голяма. Те бях приятели от деца. Заедно са правели пакости и какво ли не. Споделяха всичко помежду си, а сега …..

Бе ранна утрин. На един закътан и мрачен паркинг Елена бавно пристъпваше към паркираната си кола.

Отвори задната врата и сложи мятащото се дете в ръцете ѝ. Малкото момиченце риташе и ръмжеше. То не искаше да отиде на детска градина.

Търпеливо и внимателно Елена закопча колана, срещайки голяма съпротива от страна на дъщеря си.

След като приключи, тя се тръшна изтощена на шофьорската седалка.

Ако я наблюдаваше някой от страни щеше да се възхити едновременно на нейната изнервеност и търпеливост. Не е леко да си родител.

Тази нейна инвестиция щеше да даде плод в живота на дъщеря ѝ.
Но сега се чувстваше отчаяна и загрижена.

Изведнъж Елена долови тих глас:

– Не се предавай! Дръж се, не отстъпвай!

– Отстъпвам назад, само когато се засилвам, – усмихна се Елена.

Това бе една от любимите ѝ фрази, които бе дочула от приятел хокеист.

Тя знаеше, чий беше тихия глас. Той бе винаги до нея, когато имаше затруднения, а сега и донесе мир. Толкова необходим, за да продължи напред.

На Ирина ѝ предложиха да ръководи една младежка група. Тя се запита:

– Ставам ли за лидер?

Не можа да си отговори твърдо и убедително на въпроса си, за това отиде при съпруга си и сподели съмненията си:

– Ако приема да ръководя тази група, а после реша да се оттегля, защото съм разбрала, че не ставам за това….. Как мислиш сега в началото ли трябва да се откажа? Чувствам се несигурна.

– Ако това начинание започнеш със самонадеяна вяра, – каза спокойно съпруга ѝ, – то ще приключи със съмнения в теб.

– Тогава какво да правя? – Ирина бе съвсем объркана.

– Щом си водена към лидерска позиция, естествено е да има опозиция, – откровено заяви съпругът ѝ.

– Каква опозиция? Някой няма да е съгласен? Нищо не разбирам. Защо тогава ще ми предлагат такава възможност?

– Твоята притеснена душа ще ти шепне: „Нима си мислиш, че това е лесна работа? Не поемай такъв риск. За Бога върни се“.

– И как да се противопоставя на това? А от къде си сигурен, че това е точно за мен? Ами ако се проваля?

Мъжът ѝ издърпа табуретката в средата на стаята и я накара да се качи на нея.

– Ето това е, – каза той. – Така приемаш новата възможност, която ти се предоставя. От това място ще имаш друг поглед върху новата позиция.

– Според теб, трябва да приема и да вярвам, че това е точно за мен?! …. Да, прав си, не трябва да се предавам толкова лесно.

Този съвет на съпруга си, тя прилагаше и по-късно. Качваше се на табуретката и обмисляше новата позиция, към която Господ я бе призовал.

Тя стоеше там и се молеше, не само за себе си, а и за тези, които щеше да ръководи.

Ирина казваше „да“ на Господа и „не“ на съмненията си. Така тя запазваше мира в себе си.