Филип се опитваше да прави нещо, но нямаше какво.

Бе нервен. Потропа с пръсти по масата. Кръстоса крака и се удари по коляното.

Взе книга прелисти я, но нямаше желание да чете.

Взря се в стенния часовник. Той цъкаше монотонно, а стрелките му обикаляха в кръг.

Филип се нуждаеше от отговор и то веднага, но времето се движеше по-бавно отколкото му се искаше.

Искаше му се да заплаче, защото това успокоява душата, но не можеше.

Внезапно се завъртяха думи в устата му. Той не можеше повече да ги задържи.

– Господ е делът ми, за това на Него ще се надявам , – извика Филип. – Той е достатъчен. Отговорът ще дойде.

Понякога нещата се бавят, движат се бавно, но стабилно, като капки изпълващи кофа. Докато дойде ден, когато осъзнаеш, че тя вече е препълнена.

Всяко утро Филип изпълняваше своята част и се отказваше от надеждите си, но това бе достатъчно за да го поддържа, докато получи очакваното.

Беше студено, но хората продължаваха да пътуват. Кой на работа, кой на медицински преглед, кой на училище или лекции в университета, всеки се бе запътил за някъде.

Времето притискаше хората и те бързаха, препълваха автобуси, трамвай, тролеи, а всичко, което се движеше по пътищата ги натоварваше допълнително.

Милен Жиров по нищо не се отличаваше от останалите. Той се бе качил на превозното средство, което щеше да го отведе до работата му.

Счу му се плач. Милен потърси с поглед, от къде идва той.

Младо момиче с голямо яке, тежки туристически обувки и синя плетена шапка се бе свило на последната седалка и плачеше.

Жиров приближи и попита плачещата:

– Какво се е случило? Мога ли с нещо да ви помогна?

Момичето го погледна със насълзени очи и хлипайки каза:

– Откраднаха ми портмонето ….

– Колко пари имаше в него? – попита Милен.

– Тридесет и четири лева, – тихо едва доловимо продума момичето.

Жиров извади портфейла си. Отдели от него открадната сума и я даде на девойката.

– А сега моля ви не плачете, – посъветва я Милен.

Момичето се успокои и притихна.

Когато автобусът спря, Милен слезе.

Той усети, че някой го дърпа за ръкава. Обърна се. Бе същото момиче, което плачеше в автобуса.

– Господине, може би ще ми върнете и портмонето ….. – смутено каза то.

Да плачеш или да се смееш?!

Жиров искаше само да ѝ помогне, но бе несправедливо набеден.

Тони бе глуха. Тази вечер тя реши да отиде до магазина.

Поради забраните, носеше маска. Трудно дишаше през нея, замъгляваха ѝ се очилата. Тези несгоди малко я притесняваха и внасяха допълнителен смут в душата ѝ .

Обикновено тя разчиташе какво ѝ говорят по движението на устните, но сега всички бяха с маски.

За избягване на този проблем, тя имаше специален кохлеарен имплант. Той не възвръщаше нормалния слух, а само го имитираше.

Но със него Тони имаше други затруднение. Рамките на маската ѝ триеха звука и тя чуваше непоносим шум.

За това Тони свали имплантанта и така отиде в магазина.

Влезе и пазарува. Вече отиваше към касата, когато някой я спря.

Тони предположи:

– Говорят ми.

След, което поясни, че не чува.

Младо момиче написа на лист хартия:

„В брой или с карта? Хванах те“.

Затова Тони бе отведена на регистъра. Там една жена сканира хранителните стоки, които си бе избрала. Каза ѝ нещо, а Тони със знаци обясни, че не чува.

– Няма значение, – махна с ръка жената.

Тони я помоли:

– Моля напишете ми, нищо не разбирам.

Жената отново ѝ махна с ръка.

– Давай, няма смисъл да се разправяме повече.

Тони плати и отиде до колата си. Очите ѝ се насълзиха.

Много пъти на Тони ѝ се бе случвало да се разочарова от общуването с другите, но не и по този начин. За нея особено това време бе много трудно.

Нека бъдем търпеливи към хората с увреден слух. Лесно е да се отхвърлят такива, но знаете ли колко болка предизвикваме в тях?

Пак заваля. Капките безжалостно и бързо удряха по покривите, дървета, открити площи и по някой излъгал се да си покаже носа навън.

Преди време поваля малко сняг, но си отиде, а чакаме вече Нова година.

Андон и Спас се бяха приютили в близкото заведение и си разменяха „умни“ реплики.

– Колкото повече се научим да бъдем доволни от това, което имаме и спрем да сравняваме нашата финансова карта и трофеи с тези около нас, – възторжено ръкомахаше с едната си ръка Спас, – толкова по-добре се чувстваме.

– Глупости, – възразяваше отегчително Андон и се потупа по гърдите. – Аз съм това, което печеля.

– Но това е лъжа, – възмути се Спас. – Да се ​​научим да бъдем доволни е добър показател, че Бог е Бог и че на Неговата бащина грижа и безкрайна мъдрост може да се вярва.

– Убеден ли си в това? – присмехулно присвивайки очи попита Андон.

– Които се научат да бъдат доволни и благодарни за това, което им е дадено, – наблегна Спас, – ще имат повече време и енергия за нови приятелства и взаимоотношения, които ще задоволят основните им нужди.

– Не го вярвам, – тупна с ръка по масата Андон.

– Ако се замислиш, ще откриеш, че отношението ти към парите и вещите или подхранва, или охлажда гнева ти, – провокира го Спас.

– Чак пък толкова!? – изсмя се Андон.

– Ако имаш проблеми да живеете в рамките на средствата си, имаш две възможности. Можеш да настояваш повече, за да направиш още или можеш да насърчиш атмосфера на задоволство от това, което имаш и по този начин да облекчиш натиска върху себе си, – започна дълго да обяснява Спас.

– Много философстваш. Приказките ти край нямат, – махна с ръка недоволно Андон.

– Знаеш ли какво е казал Сократ? – попита Спас.

– Някоя дивотия …. – сбърчи нос Андон и не довърши.

– „Доволството е естествено богатство, луксът е изкуствена бедност“, възторжено размаха ръце Спас , все едно бе победител.

Студът се усещаше дори като застанеш край прозореца.

Задуха. Усещаше се есенната умора.

Сред унилите и пожълтели храсти на пейката пред блока бяха седнали бай Сава и чичо Симо.

На лицето на Симо се четеше усмивка на човек, който се чувстваше винаги виновен. Той бе кекав индивид и не на време бе нахлупил на главата си ушанка.

И двамата недочуваха, за това си говореха на висок глас. Човек и да не искаше, неволно дочуваше за какво си приказват.

– Сутрин като се надигна всичко ме боли, – оплакваше се Симо. – Лумбагото ме се е схванало като менгеме. Колената ме въртят, костите ми не се подчиняват. Бъбреците и те се обаждат, а тая проклета простата, не ми дава да пикая. И това ако е живот.

Бай Сава бе прехвърлил деветдесетте. Той отдавна бе свикнал с мрънканията и оплакванията за болежките на съседа си.

Днес явно му бе писнало, защото тропна с крак и ядно каза:

– Ще те боли, как няма да те боли ….. Като не щя да умреш навреме, сега всичко ще те боли.

Дали не бе прав стареца?

Старостта не е проблем, а неангажираността по това време.