Бе започнала Балканската война. Тогава Петър учеше в една от трите български гимназии в Солун.

Един следобед в края на септември учителят Николов, който преподаваше български език в същата гимназия, изведе на разходка учениците си в околностите на големия крайморски град. По тия места все още бе жарко лято.

Групата стана неволен свидетел на срещата на две жени. Едната отиваше към Солун, а другата се връщаше от там.

Последната попита първата с доста висок глас, както са свикнали да говорят селските люде по тези места:

– Кънде грендиш, невясто?

Когато се отдалечиха двете селянки, учителят попита събралите се около него ученици:

– Чухте ли езика на Кирила и Методия?

Множество любопитни очи се отправиха към него, а той се усмихна и продължи да обяснява:

– В тия три думи на селянките чухме три характерни звука, които се бележат с три особени знака от азбуката на Кирил и Методий.

– Така ли? – изненадано възкликна Стефан.

– Големият юс (Ѫ), малкия юс (Ѧ) и ят (Ѣ), нима не ги усетихте?

– Да, да, – обадиха се няколко гласа.

– Освен това едната от тия думи беше също стара, запазена в народния говор още от времето на двамата първоучители, – отбеляза учителят.

– Коя дума? – нетърпеливо се намеси Никола.

– Грендиш, тя идва от старобългарския глагол грѦсти, който значи вървя, ходя, отивам, – поясни Николов.

Тези момчета имаха още много да учат, но никой от тях не предполагаше, че една обикновена среща, може да им предложи такъв интересен урок.

Нали се казва, че истината се ражда в спора, а защо не и в разбирането за нещата?

Живко и Елен отново се препираха за нещо. За какво ли?

Нека се приближим и да разберем.

– Думите имат голямо значение, за това трябва да ги приемаме сериозно, – удари с ръка коляното си Живко.

– Искаш да кажеш, че трябва да работят за нас, както прави самия Бог? – предизвика го Елен. – Какво се казва в Библията? Той използва думи, за да „нарече нещата, които не са така, сякаш са“ .

– Никой от нас не направи така, – сбърчи недоволно нос Живко. – Всеки наричаме нещата с техните собствени имена.

– И какво излиза, използваме нашия език, за да съобщаваме за плачевното състояние на нашите дела? – не го оставяше намира Елен.

– Идеята да „наречем несъществуващото като съществуващо“ не ми се струва съвсем нормална, – заяви категорично Живко.

– Според теб не трябва да казваш, че си излекуван, когато се чувстваш още болен? Или да кажа, че си забогатял, когато нямаш и стотинка в джоба си? – Елен настойчиво задаваше въпросите си.

– Това си е просто лъжа, – потвърди Живко.

– Не, – отсече Елен. – Има голяма разлика между лъжата и думите на вярата. Да лъжеш означава да заблудиш някого, т.е. да го принудиш да вярва в нещо, което не е вярно.

– А да говориш с вяра?

– Това означава да говориш думи, които са в съответствие с Божието Слово, а не с обстоятелствата около теб, т.е. да говориш от духа си, а не от ума си.

– Някои хора казват думите и ако нямат вярата да ги подкрепят, какво става с тях?

– В крайна сметка се провалят. Всъщност те не наричат „несъществуващо като съществуващо“, а наричат несъществуващото така, както биха искали да го видят.

– Е и?

– Това са две различни неща. Думите може да са едни и същи, но ако само искаш и се надяваш, няма да успееш. Трябва да имаш вяра за това.

– Как мога да имам вяра и да накарам силата на думите да работи за мен? – отчаяно и с тревога попита Живко.

– Приведете езика и сърцето си в съответствие с Божието Слово. Спри да „говориш така, както е“ и започнете да говориш и да вярваш в обещанията на Бог.

Насковата съвест бе силно разтревожена. Чувството за вина го гризеше мощно отвътре. Това, което бе направил не му даваше покой.

Той мина край една кола, дрехата му леко я закачи и тя се разпищя. Неприятния звук бе съпроводен с мигащи светлини и клаксон.

– Неприятно е, – каза си Наско, – но тази чувствителност е предназначена срещу нежелателно проникване в колата.

Той се спря и откри аналогия на случилото се с това, което го терзаеше.

– Така и Бог е вградил в нас алармена система, която ни предупреждава за нежелателното навлизане на греха в живота ни.

Наско се усмихна и констатира:

– Тази алармена система наричаме вина. И какво излиза? Че тя ни е приятел. Какво щяхме да правим без нея?

Лицето му засия от новото разбиране на нещата.

– Ако не осъзнаваме вината си, щяхме да продължим да грешим. Докога? …….. Докато греха ни победи или започне да доминира в живота ни, като нормална практика.

Наско се огледа, хората вървяха навели глави, но той сияеше. Бе стигнал до нещо особено важно за него:

– Тези мои тревоги не са случайни. Трябва да се покая и да оправя доколкото мога това, което смущава съвестта ми.

Група младежи търсеха нещо по скалите край морския бряг. Видя ги мъж на средна възраст и попита:

– Какво ловувате?

– Лимпети, – отговориха те.

– Лимпети?

Младежите се засмяха след като видяха учуденото изражение на мъжа.

– Това са водни охлюви, – започна сериозно да обяснява един от групата. – Черупката им е конична. Те имат характерен мускулен крак.

– И как ги ловите? – попита мъжът.

– Тихо се изкачваме по скалите, нанасяме бърз удар с пръчка и те излизат, – поясни същият младеж.

Мъжът продължи да ги наблюдава. Групата безшумно се придвижваше по скалите. Следваше удар с пръчка и откъсваха ловко нещо с конусовидна шапка.

– Не този не мога да го измъкна, – тихо каза един от групата.

– Ти си го предупредил с ударите по съседа му и затова сега се е вкопчил толкова здраво в скалата.

Когато младежите слязоха, мъжът още беше там.

– Изглежда този вид охлюви познават добре скалите, щом знае къде точно трябва да се хване по-здраво, – изказа предположението си той.

– Не, – усмихна се един русоляв младеж, – просто са намерили място, в което да се вкопчат , за да осигурят своето спасение.

– Интересно, – завъртя глава мъжът, – животът лимпетът се състои в това, здраво да се закрепи за скалата, а нашия да се вкопчим в нашата скала Исус със всичка сила.

Младежите се засмяха, а мъжът продължи:

– Той е непоколебима скала, силна и мощна. Няма да ви изостави, така че никога не Го изпускайте.

Младежите тръгнаха към следващата скала, а мъжът се загледа след тях.

– Боже, – прошепна той, – стани тяхна Скала. Нека се прилепят силно към Теб, без значение какво някой им казва или прави. Бъди тяхната сигурност в този объркан живот.

Елена от години продаваше плодни дръвчета, но този път ѝ се бе паднала невероятна стока. Плодовете на това, което продаваше се топеше в устата.

Колкото и да убеждаваше клиентите си, малко взимаха от тези фиданки.

– Може би трябва да съставя цветен каталог, в който дръвчетата се виждаха в различен сезон от растежа им.

И тя не се поколеба и го направи, но и това не помогна.

Накрая Елена осъзна как наистина се продават тази прекрасна праскова.

Отиде и намери доста от плодовете на това дърво. Те бяха сладко миришещи, с наситено оранжева и размита кожа.

Когато дойдеше клиент, Елена взимаше една праскова, разрязваше я и когато сокът потечеше по ръката ѝ, тя я подаваше на човека.

Който вкусеше от плода, веднага искаше да си купи прасковената фиданка.

Така и Бог разтваря духовния плод на Своите последователи – любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вярност,
кротост и себеобуздание.

Когато вярващите в Исус показват такъв плод, другите също ще го искат и ще търсят Източника Му. Плодовете са външният резултат от влиянието на Светия Дух в нашия живот.

Именно плодът приканва другите да познаят Бога, който представляваме.

Подобно на сладките праскови, плодът на Духа възвестява на гладния свят:

– Това е хубава храна! Тук е животът! Елате и намерете изход от изтощението и обезсърчението, Бог ви чака!