
Къщата, в която Господ толкова често бе гостувал, бе потопена в дълбока скръб.
Един приятел на Христос, Лазар, бе умрял. Той бе погребан от четири дни.
А божественият Приятел и Учител, който би могъл да предотврати скръбта или поне да я смекчи с добрата Си утеха, не бързаше да посети потъналите в мъка и сълзи Марта и Мария.
Мнозина се бяха събрали в къщата, за да изразят съчувствие към двете сестри.
Исус дойде с учениците си, а Марта побърза да сподели скръбта си и да Му изкаже скритата си надежда:
– Господи, ако Ти беше тук, брат ми нямаше да умре.
Очите ѝ се напълниха със сълзи. Другите също съчувствено плачеха. И Исус се разплака.
Защо плачеше Той?
За Неговото красиво творение – човека, поради неговото падение, немощ, грях и безславна смърт.
Той страдаше заради страшната съдба на един паднал човек, отчужден от Бога, обречен на поквара и вечни страдания.
Господ плачеше заради неверието и неблагодарността на толкова скъпия за Него народ.
Той възкреси човек, а те се стремяха да Го убият. Готов бе да им даде всичко, дори живота Си не пощади, но те упорито закоравяваха сърцата си и не искаха да приемат Неговата изкупителна жертва.
Хулеха кръста, покриваха възкресението с лъжа …. затова Той плачеше.
В тихата Витания се изливаха сълзи… Не може ли да ги предотврати, да излекува Лазар, преди да умре?
Можеше, но искаше да научи приятелите си на търпение, а след това да им даде неочаквана, непрестанна радост.
„Вечер може да влезе плач да пренощува, а на сутринта иде радост“.