Бе хладна утрин. На Марин изобщо не му се ставаше от кревата. Той не искаше толкова бързо да се разделя с топлите завивки.
Накрая, въпреки нежеланието си, стана. Чувстваше се празен и немотивиран.
– Колко монотонен може да се окаже един живот, – измърмори той недоволно, – работа, ядене, спане и пак работа …
Качи се в колата си и потегли към офиса си.
Включи радиото и чу:
– Пиян шофьор прегази тинейджър, ….
– Отново нещастен случай, – сбърчи нос Мартин, – подобни изобилстват в новините.
Изведнъж той осъзна:
– Да се събудя тази сутрин и да отида на работа, това за мен е благословение. Вярно е, че животът не винаги е лесен, но трябва да ценим всеки ден. Колко съм бил сляп до сега за благословенията, които получавам. Само знам да мърморя и да съм недоволен от всичко.
Мартин пристигна на работата си обновен.
Той вече знаеше:
– Работата ми е призвание да служа на другите.
От този ден нататък Мартин взе да благодари за всичко, което Господ е направил в живота му.