Бе започнала Балканската война. Тогава Петър учеше в една от трите български гимназии в Солун.
Един следобед в края на септември учителят Николов, който преподаваше български език в същата гимназия, изведе на разходка учениците си в околностите на големия крайморски град. По тия места все още бе жарко лято.
Групата стана неволен свидетел на срещата на две жени. Едната отиваше към Солун, а другата се връщаше от там.
Последната попита първата с доста висок глас, както са свикнали да говорят селските люде по тези места:
– Кънде грендиш, невясто?
Когато се отдалечиха двете селянки, учителят попита събралите се около него ученици:
– Чухте ли езика на Кирила и Методия?
Множество любопитни очи се отправиха към него, а той се усмихна и продължи да обяснява:
– В тия три думи на селянките чухме три характерни звука, които се бележат с три особени знака от азбуката на Кирил и Методий.
– Така ли? – изненадано възкликна Стефан.
– Големият юс (Ѫ), малкия юс (Ѧ) и ят (Ѣ), нима не ги усетихте?
– Да, да, – обадиха се няколко гласа.
– Освен това едната от тия думи беше също стара, запазена в народния говор още от времето на двамата първоучители, – отбеляза учителят.
– Коя дума? – нетърпеливо се намеси Никола.
– Грендиш, тя идва от старобългарския глагол грѦсти, който значи вървя, ходя, отивам, – поясни Николов.
Тези момчета имаха още много да учат, но никой от тях не предполагаше, че една обикновена среща, може да им предложи такъв интересен урок.