Дните се стоплиха и започна да се усеща пролетта. Стопаните подеха дворовете си, за да ги подготвят за сеене.

Венко и Стоил засяха лука и седнаха на припек.

– Какво ще кажеш, ако някой твърди, че е християнин, а не се държи като такъв? – попита Венко.

– Бог поставя специална песен в сърцата на спасените Си деца. Повечето я пеят силно и то до края на живота си, – отговори Стоил.

– А ако песента затихне? – присви очи Венко.

– Е, понякога минава дълго време, в което не се пее Божията песен, – почеса се по главата Стоил, – но истината е, че винаги усещаме кога някой се е доверил на Божията благодат.

– Ами ако човек не вярва, а се преструва доста умело на такъв? – въртеше се неспокойно Венко на мястото си.

– Дали нечия вяра е истинска или не, това не е наша работа, – вдигна показалеца на дясната си ръка Стоил, – но знаем едно, че който се обърне към Господа, се спасява. Нашата задача е да се доверим на Бога, за да призовем децата Му към дома.

– Добре, ще се доверим на Господа, но децата Му са своенравни, а може да бъдат и наранени, тогава? – неспокойствието не даваше мира на Венко.

– Все пак неговите ще чуят гласа му и нещо в тях ще се събуди, – плесна с ръце Стоил. – И когато това стане, те ще започнат да пеят.