Елена бе добра готвачка. Тя винаги изненадваше домашните си с вкусна храна.
Днес тя, съпруга ѝ Тотьо и малкият и син ѝ Дени бяха седнали да обядват.
Малкият погледна сложеното в чинията му, намръщи се и каза:
– Няма да ям това, дайте ми шоколад.
Елена не за първи път се сблъскваше с капризите на сина си, затова реши да го насърчи:
– Много е вкусно опитай го. След като го изядеш, ще получиш шоколад.
– Не, – недоволно поклати глава малчугана, – такова ядох в детската градина и не ми хареса. Искам шоколад.
Намеси се и Тотьо:
– Няма значение какво си ял в детската градина, майка ти готви много хубаво.
Дени продължи да упорства:
– Искам шоколад.
– Разбери, – раздразнен каза Тотьо, – сега най-важната ти работа е да се храниш, за да пораснеш и да станеш силен.
Малкият сбърчи нос и обърна гръб на чинията.
Тотьо въздъхна и продължи вече малко по-меко:
– Това е здравословна храна особено за деца. Приеми изяждането на тази храна за работа, а шоколада за награда. Така, както аз отивам на работа и получавам заплата.
– А ако не искам да свърша работата си? – попита закачливо Дени и хитро погледна баща си.
– Да, но ще искаш заплата, а тя не се полага за несвършена работа, – наблегна Тотьо на думите си. – За това по-добре си изяж сипаното в чинията.
Дени взе с неохота вилицата, откъсна малко парче от храната в чинията. Лапна го и се усмихна.
– Вкусно е, – призна малчуганът.
Нямаше нужда повече от увещания. Чинията бързо бе изпразнена.
След като приключиха с обяда, Елена извади голям шоколада от хладилника и го подаде на Дени.
Той го взе, повъртя го в ръцете си, а след това каза на майка си:
– Мамо, подарявам ти този шоколад за вкусната работа.