Времето застудя и хората се изпокриха по къщите. Повечето стояха край печките и се грееха.
Минчо и Боньо се бяха събрали в близкото кафене и разговаряха тихо. Двамата бяха музиканти. Учеха в консерваторията.
Обикновено предмет на техните обсъждания бе музиката. Те спореха и доказваха едно или друго.
– По време на паузите няма музика, – твърдеше Минчо.
– Но в нея се заражда нова такава, – провокира го Боньо.
– Добре, нали когато има пауза, прекъсваме? – подкрепи твърдението си Минчо.
– Но това не означава, че мелодията е завършена, – изрази несъгласието си Минчо.
– Е, да! Може да се каже и така, – съгласи се Боньо, – но аз нямах предвид това.
– Забележи и в живота ни, – започна настървено Минчо. – Понякога се появяват болести, провалят се плановете ни. Блъскаме се, но всичко е напразно. Така се създава паузите в химна на живота ни.
– И какво следва? – попита предизвикателно Боньо.
– Започваме да се оплакваме. Гласовете ни спират и нашата партия отстъпва от универсалния хор, постоянно издигащ се към Твореца, – обясни набързо Минчо.
– Съгласен съм, – поклати глава Боньо. – Музикантите също продължават да координират с ритъм, без да спират да броят. След това правилно улавят следващата нота сякаш няма прекъсване на мелодията.
– Ето виждаш ли?! – тържествуваше Минчо. – За това трябва да научим определения план на Бога, за да не се смущаваме от паузите в мелодията му.
– Не бива да ги пренебрегваме или изпускаме, – въздъхна примирено Боньо, – защото ще се изкриви мелодията и ще се наруши ритъма.
– Ако следваме Бога, Той сам ще следи за размера, – тържествено обяви Минчо.
– Създаването на музика е бавен и мъчителен процес, особено ако се отнася за мелодията на живота ни, – добави Боньо. – За това трябва да се вслушваме внимателно, както в мелодията, така и да внимаваме в паузите.