Заваля сняг. Ситен бе, но натрупа малко. Бяла пелена покри дворовете и покривите.
Хората си казаха:
– Аха най-после и зимата се показа.
– Крайно време беше, влязохме в декември.
Но на другия ден прокапаха стрехите. Сякаш пролет пукна. Пекна слънце и скритата зеленина под снега смело надигна глава.
Емил и Зарко се бяха облегнали на близката ограда. Примижаваха срещу слънцето, подложили лицата си на топлите му лъчи и тихо разговаряха.
– С тези ограничения се чувствам като в затвор, – подметна Емил.
– По-лошо е когато сами си създаваме капани от нашите мисли, навици, действия и досадното минало, което не ни оставя намира, – добави Зарко.
– Няма по-голям затвор от този, който сами сме си създали, – довърши мисълта си Емил. – Килиите в него имат решетки изградени от собствената ни несигурност.
– По-скоро от дълбоката убеденост, че нещо вътре в нас е сериозно повредено, – усмихна се тъжно Зарко. – Носим това като верига около вратовете си.
– Всички сме на тоя хал, особено в днешното време, – поклати глава Емил. – Това може да се промени, ако на човек му се случи нещо, което силно да го разтърси.
– Евангелието е най-разтърсващата мярка, – възторжено заяви Зарко, – окървавеният кръст. Смъртта на Самият Бог заради нас и Неговото възкресение, които са израз на Божията любов и сила.
– Какво искаш да кажеш? Има ли надежда за нас? – отчаяно провлачи гласа си Емил.
– Повтаряй си го всеки ден: „Има светло бъдеще, но само в Исус Христос“.
Емил изгледа Зарко и си помисли: “ Кой знае, може и да е прав. И от други съм го чувал“.