В една прекрасна градина растеше удивителен бамбук. Стопанинът му го обичаше много. Бамбукът растеше, ставаше все по-красив и силен.

– Колко много се гордее с мен, – казваше си бамбукът. – Това ме насърчава да израствам още по-силно и снажно дърво.

Един ден стопанинът се приближи към бамбука и му каза:

– Любимо мое дърво, нуждая се от твоята помощ.

– Готов съм. Правете с мен каквото желаете, – възкликна радостно бамбукът.

– За да те използвам, – гласът на стопанина бе станал строг, – трябва да те отсека.

– Да ме отсечете? – бамбукът не повярва на ушите си. – Моля ви не правете това. Нека от мен излезе нещо хубаво, но не ме сечете.

– Не мога да те използвам, ако не те отсека.

Всичко в градината замря. Дори вятърът притихна.

Бамбукът наведе глава и прошепна:

– Щом не можете да ме използвате, такъв какъвто съм, направете с мен, каквото сте решили.

– Не само ще те отсека, но ще окастря и клоните ти, – продължи стопанинът.

– Ще съсипете красотата ми, – болезнено отбеляза бамбукът. – Без листа и клони на какво ще заприличам?

– Ако не ги премахна, не мога да те използвам.

– Добре, давайте, – въздъхна тежко бамбукът.

Стопанинът отсече дървото. Отряза клоните му. Извади сърцевината на ствола и го занесе до извора. Наблизо имаше поле, което се нуждаеше от влага.

Собственикът на градината постави единият край на промененият бамбук към извора, а другия към жадната земя. Чиста и свежа вода започна да се стича по дървото към полето.

Стопанинът засади царевица и събра богата реколта.

Бамбукът бе отсечен и обезобразен, но се превърна в благословение.

Когато бе дърво, той живееше само за себе си и се възхищаваше на собствената си красота, а сега без да има нещо привлекателно в него, съживи цяло царство от растения.

Не се страхувайте от страданието. За Бога това е просто призив към теб: „Нужен си ми“.