Мравката наблюдаваше слона и го съжаляваше:
– Колко е голям, а хората го измъчват с носенето на тези огромни трупи.
Слонът продължаваше да работи, той изобщо не бе забелязал малката мравка.
Денят преваляше. Нощта скоро щеше да покрие всичко с тъмното си було.
– Защо носиш тези трупи? – попита мравката.
Слона се огледа, но не можеше да разбере от къде идва тънкото гласче.
Мравката няколко пъти повтори въпроса си и накрая слонът я забеляза:
– Колко си мъничка, едва те виждам, – възкликна едрото животно. – Нося тези трупи, защото, за това ме хранят.
– Това е много тежък труд, – отбеляза мравката. – Донасяй ни борови иглички и ние ще те храним.
– А какво представляват те? – попита изненадано слона.
– Ето това е борова игличка, – поясни мравката.
Тя държеше малка, изсъхнала и насмолена игличка.
– Използваме ги да си изграждаме мравуняците, – допълни мравката.
Слонът се опита да хване малката борова игличка, но не успя. Изпоти се и игличката се навлажни, но сега тя за нищо не ставаше.
– Това не е за мен, – въздъхна тежко слона. – Прекалено е малка, за да я хвана. Опитвах, но не мога. По-добре да си нося трупите.
– Ех и ти, – разочаровано каза мравката, – а ние ти бяхме приготвили цяла муха за вечеря.