В дъждовния ден малка група от млади мъже се бе приютила в кварталния ресторант. Обстановката бе спокойна, защото нямаше много хора.

Младежите седнали на масата обичаха да философстват и оборват всяко становище, особено ако то не отговаряше на техните разбирания.

– Какво си мислите за Бог? – Младен предизвика към размисъл останалите.

– Той е някъде там, далеч от нас, – въздъхна тежко Станимир. – Създал е земята и е приключил. Сега само наблюдава какво става.

– Винаги съм си Го представял като някой припрян човек, – плесна с ръце Пламен, – Който иска да сме добри и да вършим само добри неща. Но да ви кажа честно смятам, че е твърде слаб, за да направи нещо съществено.

– О, – възкликна Наско, – смятам Го за безмилостен господар, който обича да разваля удоволствието на другите. Сякаш съществува само, за да ни каже какво трябва или не бива да правим.

– Мисля, че грешите, – спокойно каза Младен. – Бог не е дойна крава, от Когото непрекъснато да искаме нещо. Не е и глух, за нашите молби и прошения. Той съвсем не е някаква мъглява и недостижима сила.

– А какво тогава? – възкликнаха в хор останалите.

– Той е нашият Баща?

– Не ми говори за баща, като знам какъв е моят, – гневно реагира Румен.

– Независимо от опита ни със земните ни бащи, всеки от нас е копнял за един по-добър такъв, – каза добродушно Младен. – но Бог е перфектния Баща. Той е отговорът за нашия копнеж да имаме бащино одобрение, подкрепа и любов. И нещо повече. Ако ние ние общуваме с Него, Той е способен да промени отношенията със земните ни бащи.

Останалите наведоха глава. Замислиха се. Искаше им се да имат такава връзка, която би им дала това, което им бе липсвало досега.