Настанаха тежки години. Петър не бе мързелив, но парите не стигаха и той взе заем. В началото насмогваше да го изплати, но остана без работа и нещата се влошиха.

– Е, имам приятели, – каза си той, – не вярвам да ме оставят в беда.

Отиде при Крум и му разказа за неволите си. Приятелят му го изгледа недоволно и гордо отвърна:

– Аз вече не съм ти приятел. Сега имам други, те са по-важни за мен. Ето ти един лев. Сега не мога да ти дам повече.

Петър наведе тъжно глава и се упъти към Добромир, с нова надежда.

Когато двамата се срещнаха той му каза:

– Приятелю, знаеш, че винаги съм те ценял и съм държал на нашата дружба, но сега съм в беда. Помогни ми!

– Днес съм много зает, – каза важно Добромир, – сега съвсем не ми е до тебе. Всичко което мога да направя за теб е да те посъветвам, друг път да не теглиш заеми.

Петър отпусна безпомощно ръце, обърна се и си тръгна. Бе огорчен и сърцето му безпомощно пърхаше.

Изведнъж се сети за Спас. Той не му обръщаше много внимание, но се числеше към неговите приятели.

– Едва ли ще ми помогне, – каза си Петър. – Той има много деца. От къде ще вземе, за да ми даде?! Но поне ще ида да му се оплача, той винаги ме е изслушвал и ми е давал добри съвети.

Когато почука на вратата на Спас, Петър не смееше глава да повдигне. Бе съкрушен и отчаян.

– Какво се е случили с теб? – попита Спас, когато отвори и вида приятеля си.

– Не смея и уста да отворя пред теб, за да разкажа мъката си. Малко внимание ти обръщах, но ме сполетя голяма беда и вече няма към кого да се обърна за помощ.

– Аз те уважавам като мой приятел, – усмихна се Спас. – Не се безпокой, ще ти помогна.

Как мислите, кой от тримата се оказа истински приятел?