Беше 1914 година. Ърнест Шекълтън се готвеше за своята антарктическа експедиция.
За да събере мъже за екипажа на кораба си, той пусна следната обява:
„Търся мъже искащи опасно пътуване. Очакват ги малки заплати, непоносим студ, дълги месеци в пълен мрак и постоянна опасност. Безопасното връщане е съмнително. Чест и признание само в случай на успех“.
Тази покана за плаване, подчертаеше суровите условия и това, което реално очаква, хората решили да тръгнат с този кораб.
Дойде дългоочаквания ден и смелчаците с Шекълтън отплаваха.
Беше изминал едва един месец, когато корабът бе хванат в капан от ледовете.
Цели десет месеца те не можаха да се придвижат напред, докато накрая ледът смаза кораба им и той потъна.
Целта на пътешествието изглеждаше неизпълнима. Оцеляването им стана приоритет.
Пет месеца и две седмици те живееха в палатки на леда.
Шекълтън повери важна мисия на четирима от екипажа:
– Вземете лодката, която ни е останала и идете да търсите помощ.
Изминаха още пет тежки месеца и спасителите дойдоха.
Нито един човек не погина. Всички оцеляха.
Независимо в какво състояние сте попаднали не сваляйте погледа си от Бога. Вашата вяра ще расте, когато слушате Неговия глас.
В това тежко време Шекълтън се довери на Бога за пътешествието си. В сърцето му нарастваше вярата и доверието му в Господа.
Търсейки изход за хората, които водеше, стана революция на неговите желания, което спомогна за тяхното спасяване.