Павел повдигна капака на кутийката и ахна. Това, което си бе мислил за невъзможно, се бе случило.
– Но как? – въпросът застина на устните на Павел.
Поредното неведомо: От къде, как, по какъв начин?
Баща му се усмихваше загадъчно. Очите на момчето се напълниха със сълзи.
– Благодаря ти, татко! Аз не вярвах, но …. – и Павел млъкна.
– Чудеса се случват и когато не вярваш.
– Да, ….. – смънка смутено сина.
– Внимавай, защото обикновено казват: „Всяко чудо за три дена“, – усмихна се тъжно бащата.
– Не, – Павел ококори очи, – такова нещо дори не съм си и помислял….
– Човек привиква към чудото, а след това отново се изпълва с неверие.
– Как с неверие? – недоумяваше Павел
– Индивидът търси ново чудо, което да предизвика в него възторг …..
– А старите? – прекъсна го Павел.
– Приемаме ги за подарък. Смятаме го за даденост и то изгубва своята чудатост, – добави бащата.
– Нима сме толкова забравливи? – почеса се по главата Павел. – Къде е благодарността, а споменът от преживяното?
– Радвам се, че говориш за благодарност за един по-дълъг период, но в нашето забързано време дори не се учудваме на малките неща, които ей така просто ни се случват. Не се замисляме, че има Един, Който постоянно се грижи за нас.
– Аз всеки ден Му благодаря, нали така си ме учил, – каза Павел и погледна баща си още веднъж с благодарност в очите си.
Мислих за някои хора, които познавам, те по същия начин забравят своя Създател и истински “хляб на живота”. Те живеят ден за ден, без да имат представа за Бог и Неговата доброта към тях.
Колко по-добре би било, ако всички можеха да осъзнаят Божията любов и да Му благодарят за грижата Му към тях.