Дядо Стоян много обичаше внука си, който бе кръстен на него. Старецът и малкия бяха неразделни. Дядото често разказваше весели и поучителни истории от живота си.
Днес времето бе слънчево и тихо. Двамата седяха под липата, която щедро раздаваше сянката си.
Дядо Стоян бе започнал да разказва поредната си история:
– Бях малък. Ходех на училище. В някое от отделенията съм бил. Сигурно съм бил някъде осем-девет годишен. Но това точно го помня. То бе един от големите уроци в живота ми.
Малкият Стоян гледаше премрежените очи на дядо си и внимателно слушаше.
– Беше към края на есента или началото на зимата. Носех шапка на главата си, защото беше студено. Бях с майка си, когато срещнахме нашия съсед дядо Николай, който беше на осемдесет и кусур години. Майка ми е разказвала за него, че се е бил с дядо във войните…..
Някъде се обади куче, но и двамата не му обърнаха внимание.
– Дядо Николай поздрави, а на мен ми каза: “ Я виж къде си се окапал?“ Аз погледнах надолу, а той ме стисна за носа. Когато вдигнах поглед старецът държеше бонбон пред очите ми …
– Зная този трик и аз съм се хващал на него, – засмя се внукът.
– Щом се разделихме с дядо Николай, майка ми веднага ми се скара: „Колко пъти ще те уча да сваля шапка пред възрастен човек?“
– Сега вече никой не сваля шапка, – отбеляза Гошо.
– След като майка ми се накара хубаво, аз я погледнах изненадано, – каза дядо Стоян – и я попитах: „Нали се е бил във войните с дядо ми, значи е враг на дядо, защо да му свалям шапка?“
– Ха-ха-ха, – започна да се смее Стоянчо.
– И майка ми започна да се смее тогава и ѝ мина веднага ядът, – каза дядо Стоян. – До тогава не бях разбрал, че двамата заедно са се били във войните срещу враговете. Та оттогава не нося шапка.