През Първата световна война много млади хора заминаха на фронта. Методи бе един от тях. Едва бе набол мъх по лицето му, а вече носеше пушка.

Един ден той бе изненадан от избухнал край него снаряд, който буквално го зарови. Намериха го в окаяно състояние. Бе откаран веднага в болницата.

Раздробените му ръце и крака бяха ампутирани. Бе останал сляп и глух.

Дойде майка му в болницата да го види. Тя бе силно разтърсена, когато водя сина си. Той представляваше куп безпомощна маса.

– Как да му се обадя? – плахо прошепна майката.

Любовта е много изобретателна. И тя го целуна няколко пъти. Нещастният младеж се обърна и попита:

– Мамо, ти ли си? Ако си ти целуни ме още веднъж.

С насълзени очи, без да издава глас, тя го целуна няколко пъти.

– Мамо, това си ти, – простена Методи. – Убий ме , мамо! Ти си ми дала живот, ти имаш право да ми го отнемеш. Убий ме, защо да живея?!

А майката продължи да го целува.

Тогава Методи каза:

– Мамо, още ли ме обича’? Нима не ме презираш? Виж, аз съм само един труп. Безжизнен човек, от който няма полза.

Майката продължи да целува и гали сина си, въпреки болката и напиращите горчиви сълзи.

Методи въздъхна дълбоко:

– Мамо, аз съм готов да живея, защото ти ме обичаш……

Защо живеем на тази земя? Защото знаем, че някой ни обича и можем да бъдем полезни. Живот без любов не е живот. Каквото е водата за пресъхналата земя, това е любовта за душата на човека.

Вечният живот е познаване на вечната любов.