От подземните потоци се родили две красиви езерца. Те радостно запълнили две красиви земни раковини. Водата в тях  нараствала и всяко от тях трябвало да реши какво ще прави по-нататък. Докато се чудели, чули глас:
– Има два пътя, да станеш дълбок, но малък, превръщайки се в изворче, прозрачно като огледало или да се превърнеш в голямо и просторно водно пространство, разливащо се по повърхността на земята.
– Ще стана просторно и голямо, – решило едното езерце – та птиците в полета си от високо да ме виждат.
– Аз искам  да съхраня чистотата на водата си, така че да утолявам жаждата на всеки, – казало другото.
– Кой ще иска твоята вода, – усмихнало се първото езерце – ако трудно те намира из гъсталаците. Всички ще дойдат при мен, защото ще ме виждат отдалече.
Минали години. Първото езеро обхванало големи участъци от повърхността на земята. Никакви усилия не били необходими, за да го открият. Другото се вмъкнало в една пукнатина на земята и се промъкнало през кристалите на скалите. То станало мъничко, почти неразличимо в сянката на гъстата зеленина.
Дошло времето на голямото слънцестоене. От голямото езеро започнала да се носи неприятна миризма.То се покрило със зелен жабуняк. А малкото езерце, което едва се забелязвало, приело топлите слънчеви лъчи и станало още по-прозрачно и чисто. То заискряло с блясък и неподправеност. Колкото и малко да било, намирали го. Утолявало жаждата на хората и ги насищало със свежата си влага.
Под въздействие на слънцето процесите се ускоряват. Загниването става още по-бързо, а очистването излъсква до съвършенство.
Така става и с човека. Ако на него му стига само един повърхностен поглед върху нещата и не прониква дълбоко в същността им, той си остава сляп за истината.