Дичо много обичаше корабите. когато идваше на гости на дядо си си представяше, че голямата входна врата и антрето са кораб. И играта започваше.
Вдигаше щорите, за него това бяха платната на кораба.. След това се заемаше с парцала, за да почисти „палубата“. После с маркуча в градината „хвърляше котва“.
Една сутрин дядо му предложи:
– Дичо, хайде да се разходим из квартала.
Внукът подскочи радостно и хвана дядо си за ръка:
– Да вървим тогава, дядо!
По време на разходката Дичо забеляза нещо да блести на земята и извика:
– Котва, котва!
Дядо му се вгледа в предмета, който държеше внука му.
– Това е кръст, а не котва, – поправи го възрастния човек.
Но Дичо продължи настоятелно да вика:
– Котва е! Виж, котва е ….
По-късно през деня дядото се замисли над настояването на внука си, че кръстът е котва.
Тогава си спомни за една песен, в която се пееше: „Имаме котва, която пази душите ни, здрава котва в бурно море, привързана към Скалата, която не помръдва, закотвена дълбоко в Христовата любов“.
– Явно и двамата с Дичо сме прави, – каза си старецът. – Сигурността на спасението, чийто знак е кръста, е закотвена в Христовата любов и благодат.
Той издигна ръце и се помоли:
– Небесни Отче, в живота много неща ни откриват твоето присъствие. Помагай ни да използваме всеки знак, който ни насочва към теб. Амин.
Кръстът е котва за всеки, който вярва в Христос.