На Наталия ѝ бе безразлично какво става наоколо. Понякога си мислеше:
„Аз въобще нормална ли съм? Бих искала да се харесвам и да бъде себе си“.
Тя е прекрасна девойка, но …
– Защо никой не ме е научил да се ценя, да се хваля и грижа за себе си? – питаше Наталия.
Нейните родители не я бяха учили на всичко друго, но не и на това. Тя цял живот очакваше някой да я похвали, да получи добри оценки. Ако ги получаваше, тя се радваше и искаше още, а ако не успееше, още повече се стараеше, за да ги има.
Когато ѝ се караха тя плачеше. Тя беше толкова добра, а недоволството на околните я огорчаваше.
Но един ден тя усети нещо ново. Сякаш дълго бе спала и накрая се бе събудила.
Намери себе си и извика:
– Аз съм прекрасна.
– Ау, колко нескромно, – говореше и се бунтуваше нещо в нея. – Колко е некрасиво и ужасно.
– Само другите могат да те хвалят, себе си трябва да обвиняваш и изобличаваш, – това казваше майка ѝ, когато беше малка.
Да, ….., но сега тя се чувстваше прекрасно. Обичаше всички хора и бе готова да им помага във всичко и да им бъде полезна.