Имало едно време една майка. Тя толкова обичала дъщеря си, че не ѝ отказвала нищо.

Една нощ докато детето вървяло в градината, зърнало луната и пожелало да я има.

Много пъти майката се опитвала да обясни на момиченцето си:

– Мястото на луната е на небето. Не можеш просто да я откъснеш от там и да я вземеш в ръце.

Но като всяко малко дете, дъщеря ѝ не разбирала, че луната не принадлежи на никого. Продължавала да я иска и плачела.

Какво можела да направи майката?!

Накрая донесла една кофа с вода и посочила на детето отражението на луната в нея.

– Ето я твоятя луна, мила моя.

Възхитено, момиченцето дълго си играло с отражението и наблюдавало вихрения танц на водата.