Веднъж, когато падишахът приемал просители, дошъл един човек, застанал в най-далечния ъгъл и нищо не казал.
Падишахът погледнал човека и погладил главата си. Мъжът се поклонил и прокарал ръка по устата си. Падишахът погладил лицето си. Човекът – гърлото. Царят докоснал корема си, човекът – крака си.
– Давам на този молител слитък злато! – казал падишахът.
Отговарящият за съкровищата на падишаха се подчинил. Мълчаливият посетител взел дара и си тръгнал.
Съветникът, седящ от дясно на падишаха, се разсърдил и запитал владетеля:
– За каква услуга толкова щедро награди този окъсан дрипльо?
– За царска, – отговорил падишахът, като се усмихнал. – Аз зададах на мъдрия човек три въпроса и той ми отговори.
– Но ние не чухме нито въпросите, нито отговорите, – възразил везирът.
– Имащият очи вижда, който има ум разбира, – усмихнал се падишахът. – Аз си погладих главата и мъдрецът разбра въпроса ми. Попитах го: „Какво най- много ни угнетява?“ „Невнимателната дума“ – отговори мъдрецът. „А какво заплашва човек, който си е загубил лицето?“ „Това, – казал мъдрецът, – че дните и състоянието му преминават през гърлото“. „Но нима човек не е роб на своя стомах?“ – попитах аз. „Не, – каза мъдрецът, – за това са дадени на човека краката, за да търси и намира работа и нищо да не пропуска от чудесата на белия света“.
Падишахът погледнал придворните си и се усмихнал за трети път:
– Вие също трябва да запомните тази мъдрост: „Устата води до беди, а краката до храната“.