Горещ юлски ден. Градската болница по сърдечно – съдови заболявания е притихнала. В голяма светла стая, с 5-6 легла, лежат днес приетите пациенти. До прозореца седи дежурният лекар, от време на време повдига пълната чаша с чай към устните си и поглежда разсеяно навън.
Изведнъж монитора прикрепен към едно от болничните легла записка. Лекарят притича, погледна и изтръпна. На монитора светлата линия подсказва клинична смърт. Няма много време за мислене. В такива случаи се прави само едно. Лекарят с цялата си сила, нанася с юмрук, удар върху гърдите на пациента. На монитора спираловидната линия пое своя ритъм. „О, и този път прескочи“ – помисли си лекарят за пациента. Доволен от добрия изход, той отново отиде при прозореца и продължи да се наслаждава на ароматния чай.
След 15 минути мониторът отново поднови тревожните сигнали. Лекарят поглежда екрана и отново изтръпва. Това е човешки живот, не е шега работа. Приближава пациента, вдига ръка отново да удари болния, когато едва долавя тих, задавен глас: „Докторе, не ме убивайте“!
Оказало се, че поради голямата жега и обилното потене на пациента, един от електродите прикрепен към гърдите му се приплъзнал леко надолу. При удара, той възстановил първоначалното си място. Така се нормализирала и кривата, показваща състоянието на болния върху монитора.
Какво е почувствал лекарят, когато е чул човекът пред него, в клинична смърт, да проговаря незнаем, но вероятно за самият лекар е било нещо шокиращо и абсурдно.
А сега си представете как се е чувствал болният в слединфарктно състояние, лежащ тихо и спокойно на леглото, когато изведнъж усеща силен удар върху гърдите си. Един път, как да е, но ако виждаш това, че ще се повтори? Хубавото в случая е това, че пострадали няма и всичко е приключило благополучно.