Жега е. Жар се сипе от небето. Маранята бавно извива снагата си над полето. Само един човек, загубен в тази пустош, копае ожесточено земята. Ямата става все по-дълбока и по-дълбока. Под краката му избликна вода, но радостта му нямаше край, когато достигна с лопатата пласт глина. Ръцете му започнаха да работят още по-бързо.
– Ето, това ми трябва.
Като тих полъх се отронват думите от засъхналото му гърло.
С радост напълни една кофа с глина и я качи горе. После още една, още една……., докато край ямата се образува добре оформена купчина от лепкавата маса. Уморен, леко се подпря на образувалото се хълмче.
Замаян протегна ръка към тъмната купчинка и започна да извайва копие на фигурата си.
На третия ден скулптурата бе завършена. Човекът дълго я разглежда и със задоволство добави:
– Сега ще ме помнят дълго, мога да умра вече.
Минаха години. В горещия ден, хората минаващи от там, пускаха кофа в дълбокия кладенец и пиеха до изнемога, подпирайки се на страно оформилата се купчина глина.
– Какъв прекрасен човек ще да е бил този, който е изкопал кладенец на това място – казваха с благодарност пътниците.