Веднъж се събрали множество притчи заедно, както става обикновено при хората и започнали да си говорят. Всяка разказвала за себе си, а останалите слушали и се радвали на мъдростта й. Само една от тях седяла в ъгъла и тъжно се усмихвала. Всички притчи се изказали, но тя дума не промълвила. Нейните съседки я попитали:
– Защо мълчиш и нищо не казваш?
– Нима не ти хареса всичко, което чу?
– Какво ще ни разкажеш?
Тъжната притча отговорила:
– Мога ли да да ви попитам нещо?
– Разбира се! Питай! – зашумели всички притчи.
– Чуха ли ви хората, а какво казаха след това?
– Хвалиха ..
– Възхищаваха се…
– Радваха се…
– Поклащаха глави…
– Усмихваха се….
– Казваха: „Истина е”.
Още дълго притчите описвали реакциите на хората. Когато всички замълчали тя казала:
– Хубаво е, че са останали доволни от вас. Хубаво е, че са ви разбрали, оценили са мъдростта и истината изразена от вас. След това те започнаха ли да се държат по различен начин или останаха такива, каквито са били?
Отговорът бил дружно мълчание.
– Ето, за това съм тъжна притча.