Отново притъмня, започна да ръми. Тежкото сиво небе легна ниско над планината. Облаци затулиха по-високите върхове. В дълбоките долове плъзнаха белезникави мъгли. Беше тихо. Чуваше се как едва чуто ромоли дъждът по оскубаните от ветровете върхари.
Прошумоляваше откъснато листо, сякаш някой леко въздишаше насън. Миришеше на мокра шума, на прогнили коренища и стебла. Тук и там по клоните  пискаха застрашително животинки, щом усещаха опасност.
В гората беше глухо и тъжно. Между дебелите стволове на дърветата безшумно се провираше жълточервената есен, с туника от окапали листа и с покривало от бяла мъгла, който се влачеше подире й, като крило на ударена птица.