Бяха тъмни времена. Тежко робство гнетеше людете. Въпреки всичко хората успяваха да намерят препитание.

Дядо Никола изработваше чанове. Това са онези сладкогласни звънчета, които слагаха на овце и кози, с които се огласяше цялата планина.

Синът на Никола го затриха, защото не можа да се помири със силните. Все се бунтуваше, не искаше да остане роб.

На стареца бе останал само внукът му Стоян, за когото се грижеше. Учеше го не само на своя занаят, но и на други полезни, неща, които щяха да му потрябват в живота.

Стоян бе загубил майка си още от раждането си, за това сега навсякъде следваше дядо си.

Една вечер Никола върза здраво ръцете на внука си с въже и го предизвика:

– Освободи се и отлей един чан.

Стоян се напъваше със все сила, но възелът се затегна още повече.

Старецът дълго наблюдаваше безрезултатните опити на внука си, но когато се опита да го освободи, той не можа да развърже въжето и се наложи да го реже с нож.

– Колкото повече се силиш, по-здраво те стяга примката, – добави старецът. – За това трябва да си хитър, а не да напъваш.

След това Никола накара Стоян да направи същия възел и на неговите ръце.

Старецът изобщо не се опита да се отвърже, а внимателно се зае да отлива чана.

После Стоян все имаше усещане, че този така изработен хлопатар, звучеше някак жаловито и тъжно.