Филип се опитваше да прави нещо, но нямаше какво.

Бе нервен. Потропа с пръсти по масата. Кръстоса крака и се удари по коляното.

Взе книга прелисти я, но нямаше желание да чете.

Взря се в стенния часовник. Той цъкаше монотонно, а стрелките му обикаляха в кръг.

Филип се нуждаеше от отговор и то веднага, но времето се движеше по-бавно отколкото му се искаше.

Искаше му се да заплаче, защото това успокоява душата, но не можеше.

Внезапно се завъртяха думи в устата му. Той не можеше повече да ги задържи.

– Господ е делът ми, за това на Него ще се надявам , – извика Филип. – Той е достатъчен. Отговорът ще дойде.

Понякога нещата се бавят, движат се бавно, но стабилно, като капки изпълващи кофа. Докато дойде ден, когато осъзнаеш, че тя вече е препълнена.

Всяко утро Филип изпълняваше своята част и се отказваше от надеждите си, но това бе достатъчно за да го поддържа, докато получи очакваното.