Той много обичаше това място, когато беше млад. Широката река спокойно носеше своите води. Наклонения бряг, храстите и дърветата наблизо се къпеха в безметежния бяг на вълните. Тук той срещаше красивия изгрев и залез на слънцето, зноя и прохладните нощи.
Първоначално идваше тук често, за да успокои горящото си сърце, преизпълнено с мъка, болка и страдания. И толкова му се искаше до него да има стар и мъдър човек, който да му каже, как да постъпи. Да му помогне със съвет и насърчителна усмивка. Но само тишината и самотата му отговаряха тогава.
След това започна да идва все по-рядко. Проблемите намаляха, но станаха по-сериозни. Желанието да получи съвет от стар и мъдър човек не беше изчезнало. Но само безкрайния бряг, тихите води на реката и шумоленето на клоните бяха вместо отговор.
Животът му наближи своя край. Мина много време и той отново дойде тук. Странно, той стоеше отново на любимото си място. Погледна отражението си в реката, приглади побелелите си коси и пооправи дългата си брада.
Изведнъж урината тишина се разкъса от здравият му смях.
–  Бог беше прав. Иначе и не можеше да бъде. Сега, най-накрая аз мога да поговоря със стар и мъдър човек.