
Всички празнуваха. Сашо нямаше дом. Той бе аутист.
Студът го сковаваше. Дрехите му изобщо не го топлеха.
През дупките на скъсаното му палто вятърът нахлуваше безпрепятствено.
Престраши се и почука на една врата.
Когато отвориха, той каза:
– Мога ли да вечерям с вас.
– Влезте, – отговори мъжът, – който му отвори.
Сашо влезе и остана през следващите 45 години в този дом.
Това е свидетелство за силата на себеотдаващата любов.