Обидата е малко и много симпатично зверче. На вид е съвсем безобидна и ако правилно общуваш  с нея тя няма да ти навреди.
Обидата не желае да живее в дом. Тя живее свободно и никого не притеснява. Всички опити да си я присвоим, винаги завършва със сълзи….
Това зверче е много малко и пъргаво. То може да попадне в тялото на всеки човек. Когато човек го усети в себе си му става обидно. Зверчето крещи на човека;
– Случайно се натъкнах на теб, пусни ме! Тук е много тъмно и страшно, искам при мама!
Но хората отдавна вече са забравили как да разбира езика на земните същества, особено тези на дребните животинки…
Има кора, които веднага се разделят с обидата. Но има и такива, които не желаят да я пуснат. Наричат я своя и се отнасят с нея, като със скъпоценна играчка. Постоянно мислят за нея. Нощем се събуждат и…
А обидата не желае да живее в човека. Върти се, търси изход, но никога не намира как да излезе. Тя е нещастна, но и човекът е нещастен, но за нищо на света не я пуска. Тъжно му е да се раздели с нея. А зверчето е гладно и му се иска да яде. И така то започва тихичко да яде тайно човека отвътре. И човек усеща това. Ту тук, ту там го заболи. Толкова го боли, че плаче. Но той не свързва това неразположение с обидата. След това човек привиква към нея, а тя го яде, расте, дебелее и съвсем престава да се движи. И до толкова нараства, че става част от него. Човекът слабее, а тя дебелее.
И хората не осъзнават, че просто трябва да се освободят от обидата.
Пуснете я. Нека си живее на свобода и отново да бъде мъничка и слабичка. Човек по-лесно ще живее без нея, няма да плаче и да боледува. Пуснете я, нека си отиде от вас.