Зной и пек. Какво могат да правят две възрастни жени по това време, освен да стоят под ореха на сянка и да си бъбрят.
– Не мога да чета надписите по телевизора, – оплака се Пена.
– Ти мани, ми аз на разстояние два метра не мога да разпозная никой, – пригласяше ѝ в оплакването Мита.
– Нуждаем се от подобрение на зрението, – тежко въздъхна Пена.
– То в къщи имам очила, ама за какво ми са?
– Как за кво ти са? Ще виждаш по-добре с тях, – укори я Мита.
– И кво виждам? Дупката на дивана, кога река да седна на него. Или колко мързелив е станал стареца, а не се усещам, че вече му е трудно да работи.
– То и аз гледам нашите внуци, вече тинейджъри, само си губят времето, но не забелязвам, че растат.
– Тва е, ние гледаме само на грешките и бъркотиите около нас, – поклати глава Пена.
– Ами нашето „допълнително“ зрение като почне да сравнява, – изпъшка Мита. – Тоя имал хубава къща, пък оня нова кола. Децата на еди кой си са били по-възпитани от нашите. Гледах вчера как Цецо цъкаше след Дафина на Гочо.
– И как няма да я заглежда, – възкликна Пена. – Тя е стройна и красива, умее да се облече ….
– То убаво, ама като се повлечем да критикуваме и сравняваме, току започваме да се оплакваме, – отбеляза Мита. – Нема мир, нема радост.
– Така е, коги не гледаме на Господа, тъй стая. Да знаеш, само Той не се променя.
– Ако гледаме към Него, дали виждането ни ще се оправи? – попита Мита.
– С Неговите очи виж дам само доброта, любов, … – призна си Пена.
– Да даде Бог, да гледаме нещата през очите Му, та да виждаме само доброто и ценното, в което ще се превърне човека ни насреща.
Бабешки приказки, ама май има истина в тях.