Ваклин стоеше на колене и усърдно се молеше:

– Боже, направи чудо ……

И тогава.

– Не, – го удари с разбиващата сила на ураган.

И ето го Ваклин стоеше на пътеката, която не разпознаваше, пътя, по който не искаше да върви.

Парализиращи мисли крещяха в него:

– Защо си тук? Какво нередно направи?

– Аз съм съгласен, че „скръбта поражда издръжливост, издръжливостта произвежда доказан характер, а доказаният характер поражда надежда“, – Ваклин започна първоначално тихо, постепенно гласът му набираше мощ, докато накрая почти извика.

Той се изправи. Размърда изтръпналите си крака и с Божията сила направи първата болезнена крачка по странния път.

Колкото повече вървеше толкова по-леко му ставаше. Мускулите му набираха мощ, която не познаваха преди.

Ваклин започна да изкачва стръмния склон, не беше лесно, но когато се изкачи, вдигна възторжено ръце и възкликна:

– Заслужаваше си. Гледката, която ми се открива от това място е по-прекрасна, от коя да е друга, която съм виждал преди.