Радан гледаше сина си Мартин как се измъчва, поради нещата, които му се случиха и му съчувстваше. Той знаеше, че синът му в това състояние едва ли ще чуе думите му, но все пак каза:
– Разбирам проблемите ти. Виждам страданието ти, но това, за което си мислиш не е най-главното.
– А кое? – апатично се отзова Мартин.
– Затрудненията в живота ти си имат причина и това са твоите грехове.
Мартин се начумери.
– Не се обиждай, а се замисли над това: Главният проблем в живота ти не е това, което ти се е случило или какво са ти причинили хората, а начинът, по който ти си откликнал на всичко това, – кротко поясни бащата.
Иронично, но без въодушевление Мартин попита:
– Защо?
– Защото не можеш да промениш това, което е станало или това, което останалите са направили, но можеш да промениш нещо в себе си.
– Грях …., – Мартин направи кисела физиономия.
– Грехът не е просто лошите неща, които си правил и продължаваш да правиш ….
– Имаш предвид лъжата и похотта? – прекъсна го заядливо Мартин.
– Става въпрос за това да игнорираш Бога, Който те е създал, да се бунтуваш срещу Него, като че ли живееш независимо от Него.
– А нима аз не решавам как точно ще живея?!
– Ето това е основният ти проблем, – поклати глава Радан.
– Поясни, но можах да схвана, какво имаш в предвид.
– При Исус дойде един паралитик и го молеше да изцели тялото му, но той подценяваше по-дълбоките копнежи на сърцето си.
– Всеки, който е парализиран, желае да проходи. Какво лошо има в това? – изненада се Мартин.
– Всеки си мисли, че ако се излекува и отърве от недъга си и всичко ще бъде наред …
– А не е ли така? – припряно попита Мартин.
– Почакай два три месеца, докато еуфорията премине, – усмихна се Радан. – Корените на недоволството в човешкото сърце се простират много по-надълбоко.
– Тогава? – в гласът на Мартин се усещаше безпокойство.
– Най-голямата нужда на паралитика бе прошката. Каквито и други нужди да изпитваме от нея имаме най-голяма потребност.