
Бе три часа сутринта. Тъмно беше. Полетата изглеждаха като море.
Здравко караше по магистралата, когато забеляза кола в аварийната линия. Аварийните светлини едва премигваха.
Там стоеше жена, която се опитваше да се предпази от студа, като силно притискаше палтото към себе си с ръце.
Здравко натисна спирачките. Когато слезе, жената отстъпи притеснено.
– Госпожо, не съм спрял, за да ви навредя, а да ви помогна. Какво се е случило?
Тя трепереше от студ и зъбите ѝ тракаха.
– Колата се развали. Телефона ми се изтощи. Тук съм от най-малко четири часа. Минаха доста хора, но никой не спря.
– Къде отивате?
Тя се разплака:
– В столицата, в болницата. Дъщеря ми …… оперират я спешно. Трябва да стигна. Моля ви закарайте ме.
Здравко не се поколеба.
– Качвайте се! Ще ви закарам.
Очите ѝ се насълзиха:
– Вече никой не спира — прошепна тя. — Мислех, че ще остана там сама завинаги. Благодаря, че ме забелязахте.
Тя се качи.
Пристигнаха. Операцията на дъщеря бе минала успешно.