Манол бе презрях и отритнат от хората човек. Той много тъгуваше, че от църквата в тяхното селище бяха останали само руини.
Болката му бе толкова голяма, че той често падаше на колене и се молеше:
– Къде е църквата Ти, Господи. Останаха само руини, а хората се пръснаха ….
Един ден Манол ясно чу глас:
– Моят разрушен дом възстанови.
Манол запретна ръкави. Започна да трупа дървета и камъни, а на всеки срещнат предлагаше:
– Ела да възстановим нашата църква.
Едни му се присмиваха:
– Ти си луд! Заел си се нещо, което не е по силите ти.
Други само клатеха глава и го подминаваха, а имаше и такива, които се правеха, че не го забелязват.
Той знаеше, че го чака много работа, но не се отчайваше. Облечен в стари, износени и избелели дрехи, мъкнеше дървета и камъни на гръб.
Ядеше само, когато някой му подхвърляше макар и сух хляб, а спеше на земята близо до руините.
С Божия помощ и няколко души, вдъхновени от неговото упорство и усърдие, Манол успя да възстанови храма.
„Но Бог избра глупавите неща на света, за да посрами мъдрите, също избра Бог немощните неща на света, за да посрами силните“.