Денят преваляше. Последните лъчи на огненото кълбо се отразяваха в огромните витрини на многоетажния магазин. Тълпата изпълваше улицата и никой не забелязваше малчугана, вперил жадни си очи в примамливите неща, изящно наредени зад осветените стъкла на витрините.
Под окъсаните му панталонки се подаваха чифт, покрити с кал, боси немирници. Те цял ден кръстосваха на воля, но сега привлечени от чудесата зад витрината, стояха заковани. Под късата му изгубила цвята си ризка, надвесила се над къркорещото му коремче, туптеше малко,  детско сърчице, изпълнено с желания и мечти. Буйните кичури покриващи мургавото му личице, леко се полюшваха от немирния вятър.
До него спря една възрастна дама. Подаде ръка на детето и двамата влязоха в магазина. Тук малчугана получи дрешки, обувки и играчки. Когато излизаха през огромната въртяща се врата, малките му зъбки все още хрупаха нещо, което със сладост изпълваше съзнанието му.
Застанал в нерешителност до побелялата жена, детето плахо попита:
– Лельо, вие Бог ли сте?
– Не, моето момче, но съм негова дъщеря.
Очите на малчугана заискряха с топлина и признателност. Възторженият му глас разтърси тишината:
– Така си и знаех, че сте от неговото семейство.