Тя беше бременна за втори път, но това не я радваше. От първото си дете тя се отърва лесно. Скараха се с мъжа си и тя отиде далеч, и остана у една приятелка да живее.
Но в живота се случва понякога и така. Тя отново се събра с мъжа си и отново чакаше дете, но не го искаше, ненавиждаше го.
Присъни ѝ се сън. Върви  в прекрасна долина. Наоколо летяха птички, пеперуди… растяха цветя. Всичко бе толкова невероятно.
Разхождайки се из тази долина, тя достигна до едно красиво езеро. Водата бе чиста, прозрачна, в нея плаваха игриви рибки и тя им се любуваше.
Продължи по-нататък. Излезе на едно почерняло поле. Премина покрай едно изсъхнало езеро. Дъното му бе набраздено с дълбоки дири.
Отправи се към високата мрачна планина. Намери стъпала, кото водеха към върха. Точно на него се издигаше мрачен и сив дом. Изведнъж долови детски плач. Изтича в дома и видя две креватчета, а в тях лежаха две малки бебета.
Приближи детето, което плачеше. Той бе толкова малко, че се побираше в дланта ѝ. Опита се да го нахрани. Сложи го на гърдата си, но детето продължи да плаче. То не можеше да суче.
Влезе жена, цялата в черно и ѝ казва:
– Остави го обратно, все едно то не може да суче от твоите гърди.
Тогава тя приближи другото креватче. Там спеше красиво малко бебе. Взе го и каза:
– Та това е моя син.
А жената в черно започна да мърмори:
– Тогава го взимай и се махай от тук.
Излизайки от мрачния дом тя се обърна и попита жената:
– А на кого е другото дете, което плаче, толкова ми е мъчно за него?
Тя видя как очите на жената се изпълниха с омраза и злоба, а отговора й бе рязък и груб:
– Нима не помниш?
Тя се събуди. След този сън изпита ужас. Накрая разбра, бе убила първото си дете и сега се опитваше да убие и второто. Спомни си как го държеше в ръцете си. Всичко се преобърна в душата ѝ.
Благодарение на този сън, тя заобича още нероденото си дете.
Дойде деня и тя роди. А то беше толкова красиво създание такова, каквото го видя в съня си.
Тя бе щастлива и каква голяма радост изпитваше, когато го кърмеше. За любовта ѝ нямаше граници.