Беше лято в Юдея. Гроздето още не бе узряло, но нивите в околността на Ерусалим бяха пожълтели.

Наближаваше Шавуот, това бе празник свързан със събирането на реколтата. Тържествата се насрочваха обикновено в края на жътвата на ечемика.

Пред олтара в храма свещениците полагаха жертвен хляб и изпечено зърно от новата реколта.

В тези дни празнично въодушевление цареше сред хората. Всички бяха изпълнени с радост и надежда, че Бог ги е предназначил за велики дела. Пъстри тълпи блокираха улиците.

В празничната нощ апостолите четяха и се молеха в горната стая на къщата, където редовно се събираха.

Скоро щеше да се разсъмне.

„И внезапно стана шум от небето като хвученето на силен вятър и изпълни цялата къща, гдето седяха. Явиха им се езици като огнени, които се разделяха и седна по един на всеки от тях.
И те всички се изпълниха със Светия Дух, и почнаха да говорят чужди езици, според както Духът им даваше способност да говорят“.

Хората от вън видяха как група от молещи се излизаше от дома.

– Вижте, тези са галилеяни.

– Човек не може да ги сбърка с техния особен гърлен диалект.

– На къде са се насочили?

– Към храма. Не ги ли чуваш колко високо славят Бога.

Групата стигна Соломоновия притвор, но продължи да се моли и пее.

– Я ги чуй, те говорят на нашия език ….

– И на нашия ……

Много от тях разбираха това, които говореха групата от галиеляни, въпреки че бяха позабравили родните си езици, защото от дълго време пребиваваха в Юдея.

– Глупости, – презрително се изсмяха някой, – не виждате ли, че просто са се напили със сладко вино …..

Да, наистина те изглеждаха като луди, но това бе само външната страна на явлението.

Какво в действителност се бе случило?

По особен начин се бе излял Божият Дух, за да се роди първоначалния църковен импулс за движение на неустоимата Божия сила. По това въздействие щяха да се разтекат стремително ручеи на жива вяра.

Така за две три десетилетия Благата вест бе разпространена от Азия до Гибралтар.