Тя се заизкачва по стълбите с малки леки стъпки, като придържаше с пръсти роклята си.

– Браво! – каза й красива жена, която беше седнала сред цветята.

– Упражнявах се да вървя бавно, – отговори тихо тя.

– Какво си решила да правиш? – попита съпричастно жената.

– Искам един ден да вървя като теб, мамо, плавно и грациозно.

Лицето на жената се вкамени. Тя се приближи към момиченцето, наведе се над главата му и каза:

– Няма значение как ходиш, миличка.

– Така ли? – невярващо попита детето.

Тя бе дребно момиченце. Изпитваше болка не толкова от ширината на крака си и стегнатата обувката, нито от отражението в огледалото си, а от тъгата в очите на майка си, когато се споменеше за крака й. За това обикновено избягваха тази тема.

– Не, наистина ….. Благодарна съм, че можеш да ходиш изобщо, – и майка й се усмихна с обичайната си лъчезарност.

Детето не смееше да помръдне, опасявайки се, че чрез диханието си ще пропусне мига. Майката се наведе, целуна я  и разсипа косите й по лицето.

– Хубаво е, че някой може да се наслаждава в такъв горещ и задушен ден, – прокънтя смехът на жената.

Детето усети как майка му се отдалечава плавно, ефирна като слънчев лъч.