Бе ранна утрин. На един закътан и мрачен паркинг Елена бавно пристъпваше към паркираната си кола.
Отвори задната врата и сложи мятащото се дете в ръцете ѝ. Малкото момиченце риташе и ръмжеше. То не искаше да отиде на детска градина.
Търпеливо и внимателно Елена закопча колана, срещайки голяма съпротива от страна на дъщеря си.
След като приключи, тя се тръшна изтощена на шофьорската седалка.
Ако я наблюдаваше някой от страни щеше да се възхити едновременно на нейната изнервеност и търпеливост. Не е леко да си родител.
Тази нейна инвестиция щеше да даде плод в живота на дъщеря ѝ.
Но сега се чувстваше отчаяна и загрижена.
Изведнъж Елена долови тих глас:
– Не се предавай! Дръж се, не отстъпвай!
– Отстъпвам назад, само когато се засилвам, – усмихна се Елена.
Това бе една от любимите ѝ фрази, които бе дочула от приятел хокеист.
Тя знаеше, чий беше тихия глас. Той бе винаги до нея, когато имаше затруднения, а сега и донесе мир. Толкова необходим, за да продължи напред.