Петко бе много бърз в бягането. За това го бяха включили в отбора по лека атлетика.

На поредното състезание трябваше да пробяга 1600 метра.

По време на третата обиколка на пистата, обувката му отлетя във въздуха.

Петко не спря. Продължи. Публиката го аплодираше.

Когато чорапът му започна да се отдалечава бавно и да се развява с всяка стъпка, публиката не само го аплодираше, но и викаше.

Това го накара да тича още по-бързо.

Петко спечели състезанието.

По-късно той обясняваше на приятеля си Емил:

– Знаех, че всички ме гледат. Вече не беше просто състезание. …. Те гледаха какво ще направя. Това ме накара да тичам още по-бързо. Исках да се справя по-добре.

Всеки от нас има приятели, които са загубили повече от обувката си.

Какво повече са изтървали?

Те са загубили надеждите си, мечтите си и волята си.

Какво можем да направим?

Да ги окуражим, като им предложим навременна дума и да тичаме редом с тях, викайки:

– Хайде, приятелю! Не се отказвай! Не забавяй темпото! Продължавай!