Беше студено, но хората продължаваха да пътуват. Кой на работа, кой на медицински преглед, кой на училище или лекции в университета, всеки се бе запътил за някъде.

Времето притискаше хората и те бързаха, препълваха автобуси, трамвай, тролеи, а всичко, което се движеше по пътищата ги натоварваше допълнително.

Милен Жиров по нищо не се отличаваше от останалите. Той се бе качил на превозното средство, което щеше да го отведе до работата му.

Счу му се плач. Милен потърси с поглед, от къде идва той.

Младо момиче с голямо яке, тежки туристически обувки и синя плетена шапка се бе свило на последната седалка и плачеше.

Жиров приближи и попита плачещата:

– Какво се е случило? Мога ли с нещо да ви помогна?

Момичето го погледна със насълзени очи и хлипайки каза:

– Откраднаха ми портмонето ….

– Колко пари имаше в него? – попита Милен.

– Тридесет и четири лева, – тихо едва доловимо продума момичето.

Жиров извади портфейла си. Отдели от него открадната сума и я даде на девойката.

– А сега моля ви не плачете, – посъветва я Милен.

Момичето се успокои и притихна.

Когато автобусът спря, Милен слезе.

Той усети, че някой го дърпа за ръкава. Обърна се. Бе същото момиче, което плачеше в автобуса.

– Господине, може би ще ми върнете и портмонето ….. – смутено каза то.

Да плачеш или да се смееш?!

Жиров искаше само да ѝ помогне, но бе несправедливо набеден.