Времето беше хубаво и Диди реши да се поразходи. Качи малката си дъщеричка в количката и хайде навън.
Влезе в близкия магазин, хареса си едно малко детско гърне за изхождане и си го купи. То беше без опаковка, Диди го сложи на решетката под количката и продължи разходката си.
Попадна на пържени картофки, които се продаваха направо на улицата. За тях Диди умираше много, родителите си би продала за да си хапне от тях, шегувам се.
Купи си. И къде да ги сложи сега? Чантата ѝ е малка, да ги държи в ръка  и да бута количката е неудобно. Без много да му мисли ги сложи в новото гърне. Купи си и пепси и се насочи към близкия парк.
Там си избра пейка и седна. Дъщеричката ѝ спи. Диди извади гърнето, отвори шишето и започна да си похапва картофки и да си пийва пепси.
Изведнъж тя забеляза, че в напрегнато мълчание я наблюдават група момчета. Но веднага се досети защо.
Представете си следната картина. Млада майка, прилично облечена с количка седи на една пейка. От гърне за изхождане вади нещо жълто кафеникаво, похапва от него и от време на време си пийва пепси. Диди разбра какво става, но не реагира.
Дояде картофките, стана и мина с количката покрай момчетата. Изхвърли празната бутилка в кошчето за боклук, а момчетата я гледаха втренчено, не могат да откъснат очи от нея.
Тогава Диди каза високо:
– Ех, момчета, обичам толкова много пепси, че с него мога да изям какво да е лайно.