– Ах, любов! Мечтая да бъда като теб! – възхищавайки се повтаряла влюбчивостта. – Ти си много по-силна от мен.
– А знаеш ли в какво е моята сила? – попитала любовта.
– Ти си много необходима на хората.
– Не, не за това, моя мила, – въздъхнала любовта и погалила влюбчивостта.
– Аз умея да прощавам и това ме прави толкова необходима.
– Нима можеш да простиш една лъжа?
– Разбира се, защото лъжата  се появява при безизходица, осъзнаване на собствената вина или от нежелание да се причини болка.
– Аз не мисля така. Има си просто хора, които не могат да не лъжат.
– Да но тези хора, нямат нищо общо с мен, защото не могат да обичат.
– А какво можеш още да простиш?
– Мога да простя гнева, защото е краткотраен. Грубостта, защото нейна спътница е огорчението, а то не може да се предвиди и контролира.
– Друго?
– Мога да простя обидата, по-голямата сестра на огорчението, защото те следват една след друга. Мога да простя разочарованието, защото след него идва страданието, а страданието пречиства…
– Ти наистина си невероятна. Можеш да простиш на всички всичко, а аз при първото изпитание гасна, като догаряща кибритена клечка.
– Тук не си права. Никой не може да прощава всичко и на всеки, даже и любовта.
– Но до сега ми говореше съвсем друго!
– Не това, което казах е вярно. Аз мога да прощавам и прощавам безкрайно. Но има на света, нещо което възпира даже любовта. То убива чувствата, разрушава душата, води до мъка и унищожение. Причинява такава болка, че никакво чудо не може да я премахне. Отравя живота на околните и ги прави да се затварят в себе си. То ранява. От него боли повече, от колкото от лъжата, гнява и обидата. Запомни, мила, няма по-страшно нещо от равнодушието. За него няма лекарство….