Мрачно и тягостно време. Война съвсем близо да пределите ни, арести, протести и много лъжи.

Хората не обръщат внимание, че пролетта се забавя. Живеят ден за ден и в нищо не намират утеха.

Нешо се бе подпрял на стената и разговаряше с комшията си Йото:

– Трябва да съм благодарен, че доживях до толкова години. Ето скоро ще навърша осемдесет и девет, но не мога да си кривя душата, тялото ми ме предава малко по малко.

– То си е така, – съгласи се Йото, – сякаш вчера бяхме млади. А сега бръчки. И тези кафяви петна от къде дойдоха върху кожата ми?

– Не съм си поръчвал торбички под очите, – заклати недоволно глава Нешо, – а и силите ме напускат вече.

– Уж ям малко, защото и нищо не ми се яде вече, а качвам килограми, – оплака се Йото.

– Косата оредя и това, което е останало от нея няма никакъв цвят, – в същия тон продължи с оплакванията си Нешо.

– Къде е младостта? – възкликна Йото. – Когато я имахме по-малко мислехме за нея и я пилеехме ей така.

– Мен ме тревожи повече това, че няма да мога да се оправям сам и ще легна на ръцете на младите, – сподели Нешо. – Ще ми вземат шофьорската книжка, а с нея по-лесно ходя навсякъде.

– В последно време се усещам, че ставам зависим от лекарствата, които поддържат някак жалкото ми съществуване, – въздъхна тежко Йото.

– Губя зрението си. Слухът ми намалява от години. Но най-много ме е страх от това, че ще ме изоставят, – махна неопределено с ръка Нешо.

Край тях мина Кирил. И той бе пенсионер, но бе по-млад и от двамата.

– Какво сте се разохкали? – подвикна им той. – И моето тяло изнемощява, но Бог дава сила на сърцето ми. У Него е надеждата и отговорите на всички въпроси.