Бедата идва без да пита. Тежко заболяване, травма…. „Как ще живея по-нататък?“ Отговора на този въпрос не е заложен в нас, човек сам трябва да търси изход от такава ситуацията. Нещата се преодоляват постепенно…
Първоначално е неприятно и човек се стреми да отрече случилото се. Той не иска да повярва, че това се е случило с него. Спомня си как е живял преди. През този етап е много важно да  не се отива „прекалено далеч“ при обслужването на болния. Грижата трябва да бъде дозирана. Само най-необходимото.
Факт е, че прекалената грижа лишава болния от възможността да взема самостоятелно решения, той остава без избор. Така привиква с мисълта за своята безпомощност.
След това идва най-трудното. Човек започва да разбира трагичността на случилото се. Осъзнава, че вече сам не може да живее пълноценно. Престава да бъде пълноправен член на обществото, много такива хора губят и семействата си. Мисълта за отхвърлянето насажда депресия. В такива моменти човек става раздразнителен от всяка дума. Това е времето, през което този човек не трябва да остава абсолютно сам. Трябва да му се доказва непрекъснато, че той е нужен. За целата, искайте от него съвет, споделяйте новини…. Хубаво е ако на такъв човек се намери практическо занимание.
Идва време, когато човек започва да се възприема такъв, какъвто е. Това е преломния момент след случилата се беда. Той разбира, че живота му се е изменил и трябва сам да намери място в  новия си живот. Именно в това търсене човек може да се „спъне“ и да се унищожи всичко, което до тук е било постигнато.
Този човек трябва да има ясна цел. Нужно е да има стремеж за постигане на определени задачи. Отначало се поставят по-малки цели. Всичко не става изведнъж. Изисква се търпение.
По-нататък човек „придобива“ нови приятели, има други интереси. Появява се стимул и желание да помага на другите. Това вече е победа. Победа над самия себе си.