Мариела знаеше, че не е разумно да плаче, докато е в болницата, защото веднага започваха да се суетят сестрите около нея. Само, че трудно се сдържаше. Куражът я бе напуснал.
Но изведнъж всичко се оправи. Медицинската сестра застана до леглото и ѝ каза:
– Един млад мъж попита за теб.
Мариела се изпъна и погледна съсредоточено сестрата, която мило ѝ се усмихваше:
– Помоли да ти предам ….. много обич.
– Това е бил Миро, – прошепна Мариела. – Каза ли още нещо?
– Ще дойде да ви посети утре сутрината. Поиска веднага да ви види, но му казахме, че сте претърпяла малка операция и сега сте уморена, за това той реши утре пак да дойде.
Мариела се чувстваше безкрайно щастлива. Имаше чувството, че е на седмото небе.
На другия ден ѝ донесоха огромен букет червени рози.
– Ах, – извика медицинската сестра, – изглежда „Свети Валентин“ е позакъснял тази година. Дори и половината няма в какво да ги сложа.
– Не се притеснявайте, – успокои я Мариела, – по-добре ми подайте картичката.
– „За любимата ми лястовичка. С нетърпение очаквам да оздравееш. С много любов Миро“, – прочети задъхано Мариела и се разплака.
След няколко часа Миро влезе усмихнат в стаята при нея. Изкрящите му сини очи изгаряха Мариела. Тя едва се сдържа да не скочи от леглото и да се хвърли в прегръдките му.
Той усети порива ѝ и пристъпи бързо към нея. Седна на стола до леглото ѝ и хвана ръката ѝ. Тя бе неописуемо щастлива. Това бе истинска любов. Медицинската сестра ги гледаше и им се радваше.
Преди три дена бе станал някакъв атентат. Имаше изстрели, викове, много стенещи хора, линейки и полиция. В тази суматоха, тълпата ги бе разделила.
Мариела бе пострадала, но Миро късно разбра, линейката беше я откарала. Той се бе притеснил много за нея. Обиколи няколко болници и накрая я намери.
Успокоиха го, че ще се оправи, но за него по-важно бе, че е останала жива. Другото нямаше значение.
А сега бяха заедно и сърцата им преливаха от любов, какво значение имаше някаква си малка операция там …..