Дора Николова за първа година започна работа в детската градина. Нейните възпитаници бяха самостоятелни и бързо се приготвяха за разходка, миеха ръцете си преди ядене, редовно ходеха до тоалетната.

Но един ден едно от децата каза:

– Госпожо, моля ви, помогнете ми да си обуя обувката.

Дора се изненада, но отиде при момчето и се опита да му покаже как трябва да направи това. Тя се удиви:

„Как може да се обува дете с такива малки обувки. Непременно трябва да поговоря с майка му“.

Дора едва не извика, когато  момчето каза:

– Госпожо, те са обути наопаки.

Тя погледна внимателно и се убеди, че наистина е разменила обувките. Трудно ги обу, а сега трябваше да ги свали и да ги обува наново.

Въпреки всичко Дора се опита да запази спокойствие и си каза: „Всичко е наред!“

Но хлапето обяви най-безцеремонно:

– Тези обувки не са мои.

Николова едва се въздържа да не изкрещи, хубавото е, че на време се усети.

– Защо не ми каза това по-рано?

Мислено Дора се възмущаваше: „Отново трябва да сваля тези проклети обувки….“

Изненадващо детето отново се обади:

– Тези обувки са на моя брат, но понякога и аз ги нося…..

Дора се чудеше да се смее ли или да плаче, но тя прояви воля и помогна на момчето да се обуе.

– Така, – каза Николова, – а къде са ти ръкавиците?

– Пъхнах ги в обувките, за да не ги изгубя ….